Знам, Животът е хикс. Две черти. Неизвестно. И на кръст се преплитат радости и тъги. Не е лесно, нали? Боже мой, не е лесно да мълчиш, да търпиш, да заспиш, да боли... Да избуташ до хълма канарата с проблеми, а просторът да бъде по-далечен от сън... И едничка надежда, в теб, през цялото време, да напомня за себе си – във петата ти трън... Да преследваш мечтите, да ги гониш до лудост, и така да въртиш този свят – въртележка. През сълзи да направиш от душата си чудо, и в урок да превърнеш всяка мъничка грешка... А Животът е хикс. Неизвестно. До края. И на никой приживе не поставят Отличен. Само там, в тишината, може би ще узнаеш, че живял си в мига, в който бил си обичан. irini
0 Comments
Има любов, която не забелязваш, защото тя толкова леко докосва студенината на ежедневието, че не би могла да го промени, ако някой не й подаде ръка. Има любов, която връхлита като торнадо и след нея остават само разбити мечти и остатъци съществуване.
Има любов, която чакаш с дни, месеци, седмици и години, а тя все не идва и не идва, обречена на несъществуване. Има любов, която се колебае дали да премине прага на настоящето и понякога го прави, а друг път просто си остава в бъдещето. Много често завинаги. Има обаче такава любов, която независимо дали ще се случи или не, променя съзнания, срива стени, върши чудо след чудо. Тази любов понякога адски боли, а друг път те задъхва от щастие, понякога те води, а друг път е сляпа, понякога те убива, за да те възкреси или да те погуби завинаги. Такава любов не можеш да предизвикаш, нито пък да търсиш или пренебрегнеш. Не можеш да я пропуснеш край себе си незабелязано. Когато се случи ти просто знаеш, че това е ТЯ. Знаеш, че животът ти тръгва в нов коловоз, Знаеш, че нищо няма да е както преди. Знаеш, че дори самият ти няма да си вече точно същия. Това е истинската любов - тази, която остава дори евентуално да си отиде някой ден - остава в някои от пукнатините на сърцето и напомня за себе си с меланхоличния си ревматизъм. Остава в погледа и влагата в очите, остава в сънищата и спомените - остава едновременно в миналото и бъдещето. Защото само тя умее това. Не търси съвършенство в любовта, защото ще умреш без любов! Сър Джеймс Матю Бари Знам, че я обичаш.
Иначе нямаше да си с нея. Но да я обичаш не е достатъчно. Трябва да умееш да я караш да се чувства обичана. Спомни си какво изпита, когато я видя за първи път. Тя беше всичко, което искаше. Всичко, за което беше мечтал. Погледът й, духът й, нейната независимост и сила, мечтите й... в нея имаше нещо, което не беше срещал в друга жена. Но най-вече те плени със своята детска наивност. С доверието, с което те гледаше. С начина, по който ти се доверяваше. С това, че не се преструваше. Че беше истинска. Че беше себе си. Не убивай това в нея. Не убивай нея. Начинът, по който се държиш с нея, определя начина, по който тя вижда себе си. Не й позволявай да си мисли, че нещо в нея не достига. Не й позволявай да се подценява и принизява. Не й позволявай да забрави красотата, която носи в душата си. Не се опитвай да я променяш. Не се опитвай да я моделираш. Не я убивай. Тя ти подари сърцето си. Пази го. Откри душата си за теб. Не я тъпчи. Подари ти мечтите си. Не ги опорочавай. Бъди до нея. Приеми я. Усети я. Но не я променяй. Не я убивай. Тя няма нужда да бъде "поправяна". Иска само да бъде разбирана. Чувана. Усещана. Не я карай да крие чувствата си. Не я карай да се срамува от сълзите си. Не я карай да маскира слабостта си. Позволи й да бъде себе си - ранима и корава, наивна и зряла, дете и жена. Позволи й да бъде това, което е - несъвършена, различна, истинска. Затова, ако я обичаш, не я убивай. А просто я обичай. Автор: Илейн Йосеф Вълните на морето са жени,
избягали от къщите – окови. Ела, една вълна сама стани, сестра на вятъра бъди отново. Ела, сред най-дълбокото иди, при царството на тъмните стихии. Била ли си обичана преди- едва сега ще можеш да откриеш. Страхливия ще седне на брега, ще шепне колко много ти е верен, безсилния ще плаче от тъга, а истинския сам ще те намери. Ще иска той с прегръдка да те спре, но ти не се завръщай, нито спирай. Вълната е вълна насред море. А тръгне ли към плиткото – умира. Евтим Евтимов Аз нямам нужда от ръка,
която да се прави че ме гали. Или от лицемерните слова на клоуни, мятащи кинжали. Не искам чужда светлина, нито изпросена надежда. И риза чужда не желая. Ще нося собствената си одежда. Презирам фалш и суета - без угризения ги заклеймявам във лицето. Каквото дойде - истинско да бъде! Да бъде чисто - от сърцето! Детелина Стефанова
Едно искам днес само! Опора навреме от рамо. Да ме измъкне оттам, където чувствам се сам - да открием фрагменти, за да сглобим момента, в който сънят вкус оставя за така желани представи - себе си в теб да забравя далеч от житейски измами. Да намираме рамо до рамо. Смисълът и живота. Само! ©текст: Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов Любовта е нещо като четвъртък. В Езикова гимназия – Пловдив едно момиче ме попита: „Вярвате ли в любовта?” Аз отговорих – все едно да питате вярвам ли в четвъртъка. И като го обмислих… Ами то е съвсем правилно! Сигурни сме, че има четвъртък. Съществува. Понякога. По принцип го има, а конкретно го има само от време на време, но къде стои, докато го няма – никой не знае. И колкото и да искаш да е четвъртък, в сряда не може. И не става с напъване. И не може да е четвъртък непрекъснато. Ако днес не е, само след няколко дни ще стане. Ще дойде и ще отмине – със сънищата, разсъмването, апетита на закуска, работата – защото е работен ден, дългия следобед, умората, почивката, съня и края. Всичко си дойде на мястото. Любовта е четвъртък. Мария Донева - https://mdoneva.com Понякога си говоря със себе си,
по-бързо времето да минава. Ако съм в добро настроение, може да бъде много забавно. Днес ми е свито от притеснение и на разходка си се поканвам. Вървим си тихо и кротичко двете, никоя мълчанието не нарушава. А всъщност е хубаво - не ми се налага на себе си обяснение да си давам. Защо ми е криво, защо не съм радостна- опростен помежду ни е монологът. Е, както при всяко съжителство, имаме си и своите пререкания. Едната иска е да е жена за пример, ала другата не е за подражание. Затова не ми е никога скучно, наум разигравам си драми. Някой дори ще ме сметне за луда, какво пък - току виж са прави! Валентина Цукева Ще има ли време за нас?
Може би в други пространства. Сега сме за малко, за час - просто в едно запознанство. Искаш ли чаша кафе? Дълго и много горчиво. Бавно минута тъче гоблен с усмивка щастлива. Аз ти говоря с очи думи, които изгарят. Ти ме поглеждаш с мечти, търсещи пътя към Рая. Близо сме. Чувам дъха, в който деца неродени крият вестта за греха, че да си тръгвам е време. Сбогом, не ми се сърди. Кратка е нашата среща. Чаша кафе ни дари с глътка любов, най-човешка. Ти ще си тръгваш сега. В друга посока поемам. А придошлата тъга с бучката захар приемам. Ще има ли време за нас? В някое друго пространство. Допушвам последният фас - изгаря едно запознанство. Камен Илиев Тя вече няма нищо за забравяне.
Не помни обичи, не помни и тъги. Тя няма денонощия, а само залези. И не признава думите. А ги мълчи. Във гардероба и е пълно с приказки. Не ги сънува. Просто ги живее. Светът в очите и полека се разлиства. Светът от векове е влюбен в нея. А тя сама пресича звездопадите. (И мислите ти тайничко пресича.) Прилича малко на една Шехерезада, дошла да те научи на обичане; дошла от древно предсказание, да сбъдне твоите най-нежни нужди... И ти заспиваш, стоплен, в скута и, и ти не искаш никога да се събуждаш... А после, след безброй безвремия, навярно ще я помниш. Много тихо. Като сънуване. Като докосване. Като доверие. Като усещане, заключено във стихове. Caribiana |